Светлото бъдеще на битака

Светлото бъдеще на битака

По романа на Светлана Алексиевич “Време секънд хенд“

Превод от руски: Ангелина Александрова и Тотка Монова

Има моменти в този спектакъл, когато мозъкът на залата се нагорещява до взрив и зрителите дишат по-трудно. Ясно е, че това политическо представление отдавна трябваше да се случи. Защото този спектакъл е като спиритически сеанс с духовете на комунизма и тоталитарните им отрепки. Яростен театрален Нюрнбергски процес, в който се чуват ясно гласовете на жертвите и на палачите. Останалото е мълчание.

Патриция Николова, Sofia Live

Самата Светлана Алексиевич в продължение на седем години е обикаляла, за да събира материали, предразполагайки мнозина, пострадали от Системата, най-сетне да проговорят. Живот на тези гласове дават актьорите Свежен Младенов, Йордан Биков, Йордан Ръсин, Василена Винченцо и други. Историите, които чуваме и които ни карат да съпреживяваме, са документални разкази на хора, били от различни страни на барикадата. Както жертви, така и палачи – богата панорама от характери, обемаща всички възможни гледни точки. Защото целта, която си поставя спектакълът, е да изследва феномена постсоциалистически човек, Homo Sovieticus, лично преживял варварските експерименти на епохата. Епоха, за която от собствен опит – за разлика от младите артисти – може да сподели доайенът Гергана Кофарджиева, съпругата на големия наш режисьор Любен Гройс. Героинята й сънува лагерни сънища; ретроспективно ни връща във времена, когато децата не помнят майките си млади, а само болни и умиращи. Със съдбата на сина й пък е свързана онази гореща точка, върху която акцентира още заглавието на постановката. От майор с два бойни ордена подир великите събития му се налага да заработва като “сергиджия”. Точно както барикадата, каквато първоначално представлява сцената, се преобразява впоследствие в претрупана сергия, на която са изложени за продан медали и военни униформи, редом до кичозни матрьошки с ликовете на Сталин и Ленин. Сполучлив опит на спектакъла да илюстрира сблъсъка на две цивилизации. Тази на “светлото бъдеще” и последвалата я ера на битака.

Сабина Василева, “Сега”

Полифонията от лични сюжети от книгата на Алексиевич е канализиран на сцената в стабилна постановъчна структура. Вечният проблем за верността и адекватността спрямо първоизточника, подновяващ се редовно с всяко сценично произведение върху литературна основа, в случая е разрешен убедително от режисьора, доколкото той остава много верен на произведението. Естествено, невъзможно е едно представление да побере петстотин и повече страници текст, но там, където текстът присъства, той звучи почти без редакция. Също както Алексиевич не шлифова допълнително речта на своите свидетели и оставя тъкмо нейната естествена неравност да изпъкне, така и Иван Добчев, вземайки една сравнително малка част от историите, не ги преправя в свързан драматически разказ, а пренася техния автентичен хаос на сцената и кара актьорите (а чрез тях и зрителите) да опитат да живеят в него. Както в други представления на “Сфумато” и тук много се залага на екстатичното и силно-експресивно актьорско присъствие. То лесно би могло да се увлече в собствената си екзалтация и да прозвучи фалшиво, но сякаш самата истина, въплътена в текста, предпазва от това. Разказите прозвучават с покъртителна достоверност. В тях се разказва за палачи и жертви, за измами и погубени илюзии, за неразрешими конфликти и противоречия, за шокиращо много болка и страдания, за човешката, твърде човешка реалност на злото.

От перспективата на България през 2017 г. с нейната засилваща се обърканост, нови социални разделения и неувяхваща носталгия по комунизма, да се прочете написаното от Светлана Алексиевич е важно. Като при всяка истинска и разтърсваща трагедия, преживяваме на безопасно разстояние катаклизми, случващи се с други хора, но не ни напуска чувството, че всъщност става дума за самите нас, че всичко е плашещо достоверно и опасно близко – надничане в бездната, не заради тръпката и ужаса, а защото бездната е истинска и е част от нас.

Асен Терзиев, “Хомо Луденс”